Детският пубертет – кризата между 2 и 3г.

„Това не е същото дете“, казват родителите, спомняйки си с умиление за сладкото дете, което се усмихва и винаги е готово за игра и прегръдка. Бебешкият рай е свършил, намираме се на втората към третата годинка. Детето, което до скоро е било мило и съдействащо, изведнъж започва да проявява характер, да иска да се налага и много да се ядосва, когато не му се даде тази възможност. Добре дошли в първия пубертет. Всичко е нормално.

Кризата между 2-та и 3-та година е етап от детското развитие и се характеризира с изява на силно протестно поведение на детето – тръшкане, така наречените тантруми, казване на „НЕ” на всяко нещо, което възрастните изискват от него, необуздани нервни пристъпи дори при незначителен повод, честа смяна на настроението, непредсказуеми реакции, упорство за неважни на вид неща, бунт срещу режимните моменти на обличане, събличане, миене, лягане, за които досега е съдействало без проблеми, и др. Не случайно този период е известен като първият пубертет.

Първият пубертет е един задължителен етап от развитието на детето, в който то осъзнава, че е отделно същество от родителите си и се опитва да усети и отстои собствената си индивидуалност. Друг е въпросът, че още няма физическата и емоционална готовност да бъде самостоятелно, което от своя страна го обърква допълнително. Например, детето може да иска само да среже ябълката си с ножа, но няма уменията за това. Съответно, родителят се опитва да го разубеди,  да го разсее, да му даде пластмасов нож, но детето е решило да направи каквото си е наумило. Ако то не се случи, настава екшън. Сърдене, тръшкане по земята, рев…

Често родителите се чувстват объркани, питат се какво са сгрешили, търсят причините за такава промяна в поведението на детето. Старите начини на справяне вече не работят, което допринася за чувство на безсилие и неадекватност.

Протестното поведение на детето обуслявя здравословното му развитие, тъй като  има функцията да наруши досегашния контакт майка-дете, като дава начало на един дълъг процес на отделяне на детето. Този процес ще бъде с различен интензитет в различните етапи на развитие, като в пубертета ще достигне своя пик. Преминаването през тези нормативни кризи в развитието на детето е от голямо значение за неговото изграждане като личност, различна от тази на родителите си. С всяко запъване за нещо, което на пръв поглед няма никакво значение, детето иска да каже на родителя си: „Аз НЯМА да правя винаги каквото ми кажеш. Аз ще правя неща, които НЕ ТИ ХАРЕСВАТ понякога. АЗ НЕ СЪМ ТИ“.

В противопоставянето си на родителя детето се учи да се отстоява и за пръв път започва да експериментира с това да преживява конфликт с най-важните хора в неговия живот. Когато се сърди в ъгъла или се тръшка на пода, като не иска утешение и бута майка си, то всъщност придобива важното умение да издържа да е в конфликт със значими фигури. Така започва дългият път на порастването.

Вероятно, най-голямото предизвикателство за родителя е, че бива поставена на изпитание собствената му визия за себе си. Родителят се учи да издържа на идеята, че няма да е винаги ефективен и адекватен родител, че няма да се справя винаги по най-добрия начин; че на практика  няма да е идеален родител. Че няма да е винаги харесван родител. Как ни кара да се чувстваме това като родители?

Няма как улесним процеса по отделянето на детето, ако сме винаги добри родители в очите на своите деца. Децата имат нужда понякога да не ни харесват, да ни се сърдят, даже „да ни мразят“ на моменти, за да могат един ден здравословно да се отделят от нас и да създадат собствена партньорска връзка. Това става, когато детето разбере, че семейството не е идеалната среда за него, че то трябва да намери своята собствена среда, която ще го направи самостоятелен възрастен.

„Аз не ти принадлежа“ е посланието на малкия бунтар, който се учи да открива себе си и собствените си емоции в първите опити за конфликт с родителя. От изключително значение за него е да бъде подкрепен в тези си опити. Не случайно първата криза започва толкова рано. 2-3 години е период, в който детето не носи отговорност за своите постъпки. Може да избира някои неща, да усеща последиците от изборите си, но отговорността е на родителя. Може да се противопоставя колкото иска, но крайното решение е на родителя. Това дава усещане за сигурност на малкия човек. Той учи важни уроци в едно защитено пространство, където в крайна сметка мама и тати ще се погрижат за него.

Първата криза е труден период за цялото семейство и усещането за успешното й преминаване е от голямо значение и за детето, и за родителите.За детето, това означава да бъде прието, когато прави неща, които не се харесват на тати; да експериментира с това да е в конфликт с мама; да се научи да прави избори в една защитена среда; да усети, че има собствени емоции, които не са тези на мама. За родителя, успешното преминаване на първата криза се корени в разбирането на потребността на детето да постави първите граници между себе си и родителите; в издържането на идеята, че няма да съм винаги харесван и добър родител.

КАКво да правим на практика

Имайки разбирането, че промяната в поведението на детето има своя смисъл за неговото развитие, предизвикателството се свежда до това да издържим този период на променливи настроения и упорство. Можем да пробваме да успокоим тръшкащото се дете, но в повечето случаи това няма да има ефект, тъй като детето в момента няма нуждата да усети майка си като мила и нежна, а по-скоро има потребността да я преживее като „ужасна“, „забраняваща“  и причинителка на неговия дискомфорт.

От друга страна, тъй като родителят носи отговорността за детето, няма как да отстъпва при всяко негово тръшкане или да променя решението си за дадена ситуация, само защото на малкия не му е приятно нещо. Например, ако сме казали на детето, че може да изгледа още една серия на „Маша и мечока“ и после трябва да си легне, няма как да се остави да гледа още серии, само поради факта, че се е тръшнало и не е съгласно. Важно е родителят да може да поставя необходимите граници и да създава усещането, че все пак той е, който решава. Децата имат нужда от тази сигурност. Затова може кротко да останете близо до едно тръшкащо се, ревящо дете, докато то се успокои. Нищо повече. Всичко е наред. Необходимо е то да се тръшка, а вие да можете да го издържите без да отстъпвате при всеки негов каприз. Достатъчно е да сте до него, за да не направи нещо опасно и да не се нарани. Достатъчно е да сте наблизо и да го прегърнете, когато отмине тантрумът и отново „зареди програмата“ на милото, търсещо гушкане дете.